БЛОГЪТ НА СЦЕНАРИСТИТЕ

На 4.02.2008г. се навършиха 11 г. от февруарските събития през 1997г. , когато БСП върна мандата за съставяне на правителство. Този акт беше осъществен с дейното участие на номинирания за министър председател Николай Добрев и тогавашния председател на социалистическата партия Георги Първанов. За да получим ясна представа за ситуацията по „онова” време, аз като очевидец макар и невръстен, ще си позволя да анализирам „Виденовата зима” по два начина – през погледа на непредубеден зрител на събитията, разтърсили българското общество и през призмата на личния ми светоглед, касаещ посочените събития.
След еуфорията и всенародния възторг от свалянето на комунистическите режими в началото на 90-те години, настъпи период на носталгия към тоталитарната система. Този феномен се прояви в повечето посткомунистически страни. Разрушаването на сигурната комунистическа социална система – конституционно закрепено, всеобщо право на труд, безплатно образование и здравеопазване,загубването на сигурните в миналото работни места, предизвика обедняване и масово олевяване на българския избирател. Така се стигна до парламентарните избори през 1994г. , когато БСП получи пълно мнозинство в 37 НС, а Жан Виденов пое министър – председателски пост.
Първите симптоми на кризата се очертаха през „горещото” лято на 1996г. галопиращият долар, недостига на основни хранителни продукти, кризата на доверие на българското правителство бяха логично предмостие към зимата на народното недоволство, определяна от съвременните анализатори като „трета национална катастрофа”.
От икономическа гледна точна страната попадна в „клопката” на остра хиперинфлация, съчетана с масова безработица и остра криза в жизнения стандарт на широки социални прослойки от българското общество. С оглед на това действията на българските политици отново изглеждаха неадекватни.
На фона на разрухата на националната икономика, събитията в политически аспект не изглеждаха по-розово. Най-голямата партия в тогавашния български парламент – БСП е раздирана от остри вътрешнополитически борби, предизвикани от многобройните олигархични лобита в социалистическата партия – „генералско” , „маркситко” , „социалдемократическо” и т.н.
След подадената от правителството на Жан Виденов оставка, в социалистическата партия се оформиха две противостостоящи си крила – на т.нар. „млади” – Георги Първанов и Николай Добрев, апелиращи за консенсусно решение и сътрудничество с опозицията, и т.нар. „хардлайнери” , водени от Красимир Премянов, подкрепящи линията на твърдата политика спрямо опозицията и протестиращия народ
На този фон в началото на януари 1997г. страната е блокирана от масови протести, кулминацията на които е демонстрацията пред народното събрание на 10 януари, когато протестиращите атакуват сградата на народното събрание.
Притиснати от народното недоволство и активните мероприятия на опозицията, лидерите на БСП Георги Първанов и Николай Добрев решават да върнат мандата за съставяне на правителство на президента Петър Стоянов.
През зимата на 1996/1997г. българинът преживя най-тежката криза от времето на войните. Липсата на работни места, съчетана с високи цени на основните хранителни продукти доведоха българския избирател до ръба на физическото оцеляване. Доларът беше 3000 лв., а България делеше с Албания последното място по БВП в Европа.
На този фон бих желал да споделя спомените си като най-обикновен член на българското общество от тези смутни времена. Макар и малък аз се интересувах живо от събитията в моята родина и от „политиката” като цяло. С моят дядо всяка вечер седяхме до късно пред телевизора и обсъждахме какво се случва. Аз бях невръстен демократ, а той отявлен комунист, вследствие което от малък заех някаква обществена позиция. Дядо ми харесваше „чичковците” от БСП, защото „едно време” е живял охолно и богато. Аз не ги обичах, защото за мен те бяха виновни за социалното разорение на моите родители. Той ги подкрепяше, защото „давали” работа всички, аз не , защото майка ми с образование и знания не можеше да си намери никаква работа. Тръгвайки на училище, без джобни, изпратен от обяд, състоящ се от хляб и компот, аз не разбирах „добротата” на тези, които според стотици хиляди българи са им давали храна и работа. Не разбирах как преди са били добри за всички, а сега само за една тясна прослойка, която разграби българското национално богатство. Техните деца са мои съученици и за разлика от мен имат възможност да си купят нови дрехи и обувки, а аз доизносвам тези на брат ми. Защо? Защо те казват, че са справедливи и солидарни, а аз и моето семейство сме гладни? За кого са справедливи ? За всички, или само за отделни групи от обществото. Това са въпроси, на които историята ще даде своя отговор. Аз лично не търся такъв, аз имам свой отговор – той е дълбоко в мен, в моите спомени, сърце и душа. Всеки от нас трябва да си даде ясна равносметка какво се случи през зимата на 1996/1997г. , от какво беше породено то и как може да се избегне занапред, ние трябва да помним уроците на историята и да се учим от нея – „защото човек ако знае откъде идва, знае и накъде отива”.
Дани

В своето слово държавният глава не пропусна да предложи своите идеи за реформи в областта на закона за политическите партии. В най-общ план те се отнасяха до партийното финансиране и организационната структура на българските политически сили.
Хората с по-добра историческа памет ще се досетят, че значителна част от предложенията на президента са обсъждани и разисквани в най-различни законопроекти и инициативи. Тук Първанов и неговите съветници отново удариха на камък в опитите си да демонстрират креативност и оригиналност. Но да видим все пак какви бяха тези прословути реформаторски напъни на нашия президент?
На първо място държавният глава предлага, “без да се суспендира политическият плурализъм”, да въведат определени критерии за регистрацията и функционирането на дадена партия – повишение на минималния брой членска маса и легитимирано партийно присъствие в 2/3 от територията на страната. Странно решение на фона на простичкия факт, че се намираме в 21 в., а не в началото на 20в. Опитът на президента да върне масовата партия катo основен инструмент на институционалното представителство за съжаление е безвъзвратно закъснял. През 60-те години на 20 в. видният американски политолог Ото Киркхаймер, в своите трудове, определи масовата партия като изживяло времето си явление, очерта все по затихващата роля на партийния апарат, основан на масовото членство. Интересен е фактът, че Киркхаймер пише своите произведения от позицията на разочарован социалист, който констатира, че за някои идеи времето е отминало. Да ви прилича на някого?
Смешно е да се твърди, че българският президент ще приложи на практика своите предложения. Ами как ще реагират на тях твърдите привърженици на “Гоце” от Политически клуб “Тракия”. Де факто той им отнема правото на съществуване, поради факта, който лесно може да бъде проверен от всеки, че техните организации почти изцяло действат в периметъра на югоизточна България и Варненско. Нищо лошо в това, просто там са потомците, там са и организациите им. И какво? Първанов ще каже на своя добър приятел г-н Карамитрев – “ Сори, ама ще променям закона…..”. Абсурдна ситуация, която за пореден път хвърля прах в очите на обществото, защо и с каква цел, може би само те си знаят.
Видно е, че евентуални промени в този дух биха облагодетелствали единствено партията-столетница. Никой не може да се “опре” на нейните 200 хил. членове и структури покриващи почти 100% от територията на страната. Неприкрито и вулгарно социалният президент прокарва решение изцяло в полза на БСП. Нищо странно, “Гоце” е толкова независим, колко е русенският кмет, член на Висшия съвет на социалистическата партия. “Вълкът козината си мени, нрава никога”.
Официалното обяснение на Първанов, обясняващо неговото твърдо решение да разреши посочения проблем е желанието му да неутрализира дейността на т.нар. “бизнес партии”. Няма нищо по-прекрасно от това българският президент да се бори срещу организациите на олигарсите по места, но дали това намерение е чисто и безкористно, или е продиктувано от страха, че неговата политическа сила ще бъде буквално “изритана от кокала”. Видни социолози и политолози съобщиха в следизборната нощ, че на конкретни места основните партии губят катастрофално и се нареждат на 4-5 място. В последствие тези загуби бяха надълго и нашироко дискутирани от партийните централи. Какъв е основният извод от тях? Ами много прост – губейки влияние на определени места дадената политическа сила се оказва неспособна да задоволи своите клиенти и кредитори. Ситуация, в която ще се окаже и ДПС ако излезе от управлението след 2009 г. Партия, която свикне да бъде във властта, много трудно при един изборен неуспех би успяла да се съвземе и реорганизира. Точно това се случва в БСП, по места. Точно това е причината Първанов да “говори” срещу бизнес партиите. Не от гледна точка на партийния плурализъм (чл.11 от Конституцията на Република България), който при наличието на един ограничителен закон, явно ще е нарушен. Просто бизнесът каза : “защо да им даваме пари, като можем да си направим партия и сами да си прокарваме решенията”. Отдалечаването на финансовите потоци от партийните каси е проблемът, който мъчи старите партийни играчи. Тях едва ли ги интересува кой знае колко “законът за политическите партии”, ако ги интересуваше щяха да го променят отдавна. Тук няма да се спирам на различните законопроекти и предложения, кой, как и защо ги е предлагал. Важно е да се разбере, защо чак сега Първанов се сети да променя закона за партиите. Той беше в ръководството на БСП в продължение на години, дълго време беше и народен представител и какво? Трябваше да стане президент, да го преизберат и да сети да регулира партийното финансиране. Отново пошъл театър, изигран от слаби актьори пред услужливи медии.
Меко казано странна изглежда позицията на държавния глава, осъждаща нерегламентираните парични източници на партиите, на фона на факта, че партията на българския президент е най-ухажвана от представителите на едрия бизнес. Красноречив пример е случаят с Вальо Топлото и подарените от него компютри на софийската градска организация на социалистическата партия. Публична тайна е клиентелистката политика на БСП по отношение на “раздаването” на служби на лоялни към “правилната линия” хора на държавно и местно равнище. Разбира се, после трябва да има отплата, безплатен обяд няма.
Фалша и лицемерието в думите на държавния глава са недвусмислени и пропити с пренебрежение към собствения си електорат. За Първанов и за хората, които стоят зад него той е сляп и глух. За съжаление сметките на управляващите като че ли ще излязат криви и ще дойде 2009г., когато българският избирател ще изрече една единствена дума : “БАСТА” !

Дани

На 27.01.2008г. в зала 6 на НДК се проведе пресконференция с участието на президента и вицепрезидента на Република България – Георги Първанов и Ангел Марин. По повод една година от встъпването си в мандат двамата отговориха на въпроси на медии и граждани. Основна тема в словото на държавния глава бе идеята за промяна в закона за допитване до народа.
В своята реч бившият лидер на БСП не пропусна да “поиска” от българския избирател разширение на правомощията си. С оглед ширещите се в масмедиите слухове за намерението на Георги Първанов след изтичане на втория си мандат да създаде нова политическа сила, неговите думи като че ли дават право на анализаторите да твърдят че българският президент има намерение да “почерпи” опит от руския си колега.
Желанието на държавния глава да получи възможността сам да свика допитване до народа, променяйки чл.98 точка 1 от Конституцията на Република България предизвиква някои тревожни констатации.
На първо място това изказване на Първанов идва съвсем наскоро след приключилата визита на определяния за съвременен тиран на ХХI в. Владимир Путин. Немалко водещи анализатори очертаха ясна прилика между годишните пресконференции давани от руския президент и българския вариант проведен на 27.01.2008г. дали властническите прерогативи на руския президент не поблазниха “Гоце” да тръгне по пътя на руския си колега. На този фон оправданията на Първанов, че неговите идеи не са продиктувани от личен интерес звучат в унисон с народната поговорка “гузен негонен бяга”.
Второ даването на право на държавния глава по свое желание да предизвика общонационално допитване би представлявало сериозен удар срещу конституцията и регламентирането в нея разделение на властите. При наличието на амбициозен и способен държавен глава, свикването на серия от референдуми по най-различни обществени проблеми би блокирало дейността на парламента и министерския съвет, което респективно крие опасност от повторение на добре известните януарски събития през 1997г. На този фон Първанов декларира лоялността си към парламентарната република и твърдата си подкрепа към нейните конституционни права. Това представлява неразрешимо противоречие, чийто отговор се крие някъде по оста – Дондуков 2 – Позитано 20.
Трето държавният глава ясно изказва твърдата си подкрепа за “пряката демокрация”, а в същото време се противопоставя на референдума, който предстои да се проведе в Бургас по повод построяването на петролопровода Бургас – Александруполис. Какъв парадокс – защитникът на правата и свободите на българския избирател, народният трибун, “социалният президент” отхвърля правото на 200 хил. българи да решат фундаментален за своя живот като цяло проблем, с аргумента, че “това е въпрос от национално значение”. Прав сте господин президент от национално значение ще бъдат сумите, с които ще бъдете субсидирани вие и вашата партия. Вие сте на 400 км от бургаските жители , вас не ви интересува как те ще изхранват децата си, те са “ там”, те не са проблем от национално значение. Дразнещата демагогия, с която “социалният президент” прокламира т.нар. пряка демокрация на фона на пренебрежението към бургаския референдум не е случайна. Тя е продукт на традиции, история, партийна школовка, няма нищо странно. В центъра на техния мироглед стои нихилизмът и пълното отрицание на индивидуалната свобода.
Предложението на Първанов за промяна в закона за допитване до народа излъчва ясно послание до българския избирател. От посоченото изявление излиза, че едва ли не “Гоце” е този който “ще даде” законодателната инициатива в ръцете на своя електорат. Непремереният популизъм и прикритото лицемерие, с което си служи българският президент отново навяват асоциации за речите и изявленията на номенклатурните величия – негови идейни предшественици.
С констатацията, че в периода на демократичния преход в България не е провеждан референдум Първанов не откри “топлата вода”. Но защо тази негова идея не дойде по време на “царуването” му в БСП? Или може би той се различава от партията-майка? – все въпроси, които едва ли ще получат отговор. В този дух демонстрацията на “мускули” по оста Първанов – парламент определено носи характера на нискокачествена трагикомедия.
В последните години темата за референдумите не е никак нови и почти не е изчезвала от спектъра на обществения интерес. Сред основните въпроси, за които широки обществени групи искаха провеждането на общонационално допитване бяха темите за бъдещето на АЕЦ “Козлодуй”, за смъртното наказание, за разполагането на американски военни бази на територията на Република България. Създаваха се инициативни комитети, събираха се подписки и дотук…..в задачата се пита ? – къде беше държавния глава през това време. Той не е от вчера президент а от 6 години. Аз не помня негова реч в парламента, пред медии, в която той публично да подкрепи провеждането на допитване до народ по някои от посочените проблеми. Не помня той да взе отношение по проектозакона за изменение и допълнение на закона за допитване до народа, внесен от Борислав Цеков и група народни представители на 11.10.2002г. Защо точно сега Първанов, чрез широко рекламираната си медийна изява, се опитва да се наложи като реформатор и прогресивно мислещ президент на всички българи? Нова перестройка ли ни предлага? NO THANKS!
Даниел Петров