БЛОГЪТ НА СЦЕНАРИСТИТЕ

Вие сте собственик на фирма. В нашата красива родина това си е цяло херкулесово изпитание. Борите се с нелоялната конкуренция, която прибира всички сочни поръчки за големи обекти, защото е част от обръчи на управляващи партийни лидери. Ако случайно е останало някакво незаграбено парченце и вие случайно го усвоите, тогава да видите както ви чака. Върху вас се изсипва цялата данъчна тежест на частния бизнес. Сблъсквате се със стоманена стена от бюрократични усложнения. Истински ад.
Най-интересното обаче е как любимите ни управляващи непрестанно генерират нови и нови усложнения. Ако ненадейно се появи и се приеме някакъв закон, който да улеснява примерно регистрирането на фирми, започва истинска епопея по прилагането му. Да разгледаме Закона за търговския регистър. Чудесна идея! Спестява процедурата по регистрация, която до скоро извършваше съда, наполовина. Ще има и каталог на всички регистрирани фирми, ще бъдат ясно разграничени фирмите с дублиращи се имена и ще отпаднат неактивните частни дружества. Около 30% от общо регистрираните 1.4 милиона фирми в България имат дублиращи се имена. Целта на промените в закона е този принцип да важи само за фирмите, които се регистрират след 1 юли. Предлага се заварените търговци да се пререгистрират като запазят досегашните си фирмени наименования. Каталогът ще застъпва и десните принципи за прозрачност. Значително ще улесни работата на съда и ще олекоти тромавия процес по регистриране на фирмите. Както вече казах хубава идея!
Да видим какво се прави по нея. Законът е приет. И трябваше да влезе в сила от 1 юли 2007г. По-малко от седмица преди влизането в експлоатация на електронния търговски регистър стана ясно, че той се отлага за 4-ти път. Как така? Ами просто не са готови. Няма юристи, завършили магистрати с опит 3 години, които да се съгласят да работят за 400 лв. Затова и от общо 97 юриста събраха до 27 юни 2007 г. едва 8 човека. Обаче парите за изграждането на регистъра и прехвърлянето на данните от съда към Агенцията по вписванията ги взеха. Справка на Министерство на правосъдието показва, че от поисканите за 2006 година 5 900 000 лева са отпуснати 3 700 000, а за тази година за капиталови разходи са предвидени 1 900 000 лева. 5 600 000 лв. за НИЩО! 5 600 000 лв., за да бъде отложено прилагането и влизането в сила на регистъра за ЧЕТВЪРТИ път. Защото го чакахме още Октомври миналата година. После го очаквахме на 1 Януари 2007г. Сега пак го чакахме от 1 юли, ама… 5 600 000 лв. не стигат както и да го погледнем.
Той и президентът Георги Първанов се опита да го спре като му наложи вето. И без друго рядко се приемат либерални и демократични решения защо пък да не им наложи вето. За шест години, в които той е президент, е наложил вето на 18 закона. Този за регистъра също е един от облагодетелстваните. Парламентът отхвърли забраната на Първанов и го прие. И оттам се почна мотаенето…
По-добре, че не въведоха регистъра в тази степен на развитие, до която е стигнал сега. Защото можете ли да си представите какъв хаос ще настъпи 8 човека да отговарят за дружествата от 28 области, т.е. за цялата страна, за около 1,4 милиона фирми. Безумие! Потоците от неуспели да се регистрират или пререгистрират фирми щяха да надминат по многобройност дори опашките пред КАТ. Дейността на фирмите щеше да е временно блокирана. Собствениците нямаше да могат да се сменят управителите на фирмите си, дори и те да ги крадат най-безцеремонно. Облекчение за управляващите остана това, че предотвратили този срив, тази спънка в частния бизнес, с мъмрене и упреци на неподготвените чиновници. Парадоксално е, но ние в България се радваме на факта, че управниците не ни карат да плащаме за техните грешки, ние, които го избираме.

Нели

Проблемът с домашното насилие е изключително важен, сериозен и в същия момент труден за разрешаване. Факт е, че той не присъства само в България, а и в другите държави по цял свят. Но ми се струва, че в по-цивилизованите страни от нас имат желанието да се справят с него, а при нас този стремеж липсва. За това свидетелстват няколкото фрапиращи случая, за които медиите съобщиха преди няколко дни. Станахме свидетели на ужасяващи истории. Баща преби 3 годишното си дете. Иван от Белица загина след като баща му, под влияние на алкохола, метнал по него гърне. В следствие на удара детето изпада в кома, а крайния резултат е фатален. Подобен е и случая с 2 – годишното момиченце от село Мъглиж, което също почина заради необуздания гняв на приятеля на майка си. Когато човек чуе тези истории, а те не са единствените, го побиват тръпки и започва да се чуди какви са тези родители, които могат да причинят подобно нещо на собствените си деца. И то не само да им нанесат побой, а такъв побой, които да доведе до смърт. Абсолютно нелепа, защото никоя смърт не е оправдана, а още повече на малко дете.
От домашното насилие не са потърпевши само децата. Доста често жертви на насилие са и жените. Има хиляди случаи, при които съпругата или приятелката е малтретирана – с бой или по психически, но и двете са достатъчно лоши и неприятни.
Първоначално, чуеш ли за пребито дете, започваш да обвиняваш родителите – и с право. Защото това не са родители, а по-скоро зверове. Както и мъжете, кой цивилизован мъж би посегнал на жена си? Но ако се замислиш, ще видиш, че проблема не се свързва само със семейството. Той стига и до много по-високо място – държавните институции и българските политици.
Защото домашното насилие не е проблем, затворен вътре в семейството. Той е проблем на цялото общество и ние всички трябва да поемем отговорност към него. А тъй като сме дали гласа си и правото на определени хора да ни управляват, защитават и взимат най-правилните решения за нас, то тяхната отговорност е най-голяма.
Да, на хартия правителството е взело нужните мерки, но става така, че от тях не се виждат никакви резултати. Има редица агенции, които работят в името на детето и жената. Дори се при и Закон срещу домашното насилие. Но това май не е достатъчно. Защото се оказа така, че Закона не се познава, както от жертвите, така и от самите съдии. А на кой друг, ако не на правителствата, поели отговорност за този проблем, е задължение да информират обществото за правата, които имат и за задълженията, които пък поемат съответните служби. При един от случаите на домашно насилие в Пловдив, след като жертвата занася документите си в съда и се обаждат да я питат за какво тя е оставила тези документи към тях. Е, господа съдии, ако вие не можете да ми помогнете, съседката ли да може?!
И това е само един от проблемите. Самата държава не поема достатъчно голяма отговорност за да се справи с домашното насилие. Първо, в изготвянето на самия Закон има доста дупки и празноти. Например средната телесна повреда, нанесена в семейството, не се преследва по общия ред от Наказателния кодекс, т.е само ако жертвата подаде жалба в съда, това се разглежда като престъпление. Освен това няма достатъчно изградени кризисни центрове и домове, които могат да приютят пострадалите жени и деца. Такива се поддържат само от НПО и те не получават никаква помощ от държавата. Да не говорим, че няма единна гореща телефонна линия, на която жертвите могат да се обадят и която да е безплатна. В момента те се обръъщат към телефоните на районните РПУ-та или на такива, поддържани отново от неправителствените организации. Гледахме завъртането на няколко клипа, информиращи за домашното насили, но кампанията отново бе прекалено кратка и очевидно не е могла да въздейства на обществото. Остава да се молим, родителите и съпрузите сами да се вразумят и правителството да осъзнае, че децата са бъдещето на България, а всяко дете има нужда от майчина грижа.

Боряна Даскалова

Днес в “Таралеж” ще ни гостува бизнесменът и зам. председател на ПП “Новото време” в гр. София. Георги Тепавичаров. Теми на разговора с Емил Кошлуков ще бъдат политиките на Новото време и нерешените проблеми на столицата.

- Роден на 28 ноември 1965 г. в град Варна;
- От 1975г. до 1993г. е живял, учил и работил в Германия - Западен Берлин;
- От 1993г. до момента живее в гр. София;
- Завършил бакалавър по външна и вътрешна търговия в Берлин;
- Занимава се със собствен бизнес, собственик на консултантска къща;
- Учредител на ПП „Новото време”;
- Председател на предизборния щаб за 23 МИР в гр. София - Парламентарни избори 2005г.
- В момента – заместник-председател на Софийската Градска Организация на ПП „Новото време”.

Костов и Стоянов с оставки, Бойко иска да е новият обединител на дясното

Шампанско и сълзи имаше и в тази изборната нощ! Тя беше тежка за много от политическите лидери в България – едни чакаха окончателно резултатите, за да отворят шампанското, други кършиха нервно ръце и се чудиха как стана така, че изгубиха около 700 000 гласа, трети тичаха да спасяват хората във Владая от наводнения, а други – подобно на рекламата на “Спрайт” си задаваха въпроса: ”Къде сбъркахме?”.

Социологическите агенции успяха за по-малко от час да вдигнат адреналина на максимум.

Малко след края на изборния ден медиите съобщиха шокираща новина: “Според данните от паралелното преброяване ДПС изпревари ГЕРБ и БСП и е първа по резултати”. Мнозина съжалиха, че не са отишли да пуснат гласа си и с това са допринесли за победата на Движението за права и свободи. Социолозите оправдаваха резултатите с много ниската процентна разлика между партиите ( и при трите партии разликите бяха под 1 %) и оставиха на ЦИК да преброи гласовете и да каже окончателните резултати. И докато Бойко показа за пореден път, че не може да губи, като си тръгна демонстративно от НДК, Костов най-после осъзна, че мястото му вече не е в политиката. Може би една от най-достойните постъпки в онази вечер беше именно оставката на лидера на ДСБ. За разлика от него Петър Стоянов както винаги обясняваше как “най-лесно е да си подаде оставката”, царя, чакаше да “му дойде времето” за пресконференцията, а Антония Първанова се молеше да е изместила Биляна Раева и именно тя да бъде представителя на либералната партия в ЕП.
Днес резултатите вече са ясни. ГЕРБ води с 21.68%, пред ПЕС (21.41%) и ДПС (20.26%). За някои това бяха сбъднати мечти, за други – кошмар, а за трети – логичен завършек на “дълги усилия” по окончателното сриване на дясното.

Фактите са си факти, колкото и трагични да са.

Логичният завършек на епохата на СДС

Парадоксално, но в никакъв случай учудващо. Такова е заключението за краха на дясното. Парадоксално, защото именно СДС беше партията, която през всичките тези години работеше активно и допринесе най-много за членството на България в ЕС, а днес именно тя няма свой представител там. Логично, защото през последните години партията беше целенасочено разрушавана от междуличностните конфликти вътре в нея. И ако това си пролича още на парламентарните избори през 2005г, то сега, на тези за евродепутати, изкристализира окончателната безпомощност на десните лидери да предложат адекватна политика и ясни послания на избирателите си. Партията, която през 1997г. събра 2 223 714, днес мобилизира по-малко от 200 000 гласоподаватели (сбор от гласовете дадени за СДС, ДСБ и ССД в неделя*).

Политолози и социолози прогнозираха, че това е края на дясното. Вчера (22.05.2007) и лидерът на СДС Петър Стоянов подаде оставка с думите: “Подавам оставка не с идеята да направя някакъв театрален жест, а защото мисля, че бъдещата десница се нуждае от обновление. То минава през оттегляне на всички досегашни лица от политиката в дясното пространство, не с бъдещи конференции. Българската десница ще се справи по-добре без нас.”

Този достоен жест, и разбира се изборните резултати, дадоха основание на мнозина да видят в Бойко Борисов новия обединител на дясното. След като взе много голяма част от гласовете на десните партии и на НДСВ, дори той самият повярва, че може да бъде такъв. Дали това е възможно само времето ще покаже. Ако се сбъднат очакванията за предсрочни избори през есента, което на фона на тази картинка, не е изключено и е напълно реално, и ако кметската партия успее да предложи ясни послания, адекватна политика и нови, необременени и ненатоварени с пороците на прехода лица, е напълно възможно да се превърне в истинска алтернатива на управлението. Защото тогава най-вероятно ще успее не просто да задържи гласовете от тези избори, но и да ги увеличи. Но засега

още е рано да се каже категорично дали ГЕРБ ще бъде новият обединител на дясното.

Макар, че от самото създаване на партията (03.12.2006г.) идеята за ГЕРБ като реална опозиция на управлението беше упорито лансирана в публичното пространство, за жалост до днес не са дали много основания да се смята, че е така. Защото не е въпросът да си алтернатива на думи, а на дела. Но поне се вижда желанието за промяна. И макар, че все още са минали само няколко дни след изборите започнаха коментарите за евентуална коалиция на различни партии с ГЕРБ. НДСВ казаха, че такава коалиция е възможна, СДС И ДСБ – че засега не е. Но възможностите на десните партии (доколкото останаха такива) са две – или се коалират с ГЕРБ и работят заедно за изграждането на една нова, обединена десница с нова кауза и цели, или се обединяват по между си и стават опоненти на ГЕРБ и работят за връщането на доверието на десните избиратели към тях. Защото

в България в момента трябва не просто смяна на лицата в политиката, трябва промяна в модела на управление,

формулирането на нови каузи и цели.

Румяна Толова

*Резултатите са по данни на ЦИК (http://www.izbori2007.eu/results/)

Новинарите съобщиха делово:

В четвъртък ни събудиха с новината: „Председателят на Общинския съвет в Несебър Димитър Янков бе застрелян снощи към 21.30 часа в джип “Порше Кайен” в района между улиците “Любен Каравелов”, “Гладстон” и “Пробуда” в Бургас. Четири или пет куршума са застигнали Янков, който е починал на място. Като предполагаем убиец се сочи неизвестен мъж, облечен с анцуг, който се издирва от бургаската полиция. Полицейски патрули и постове са блокирали целия град, а колите, които влизат и излизат от града щателно се проверяват. Издирват се очевидци на инцидента.”

Неизбежното следва

От сега си знаем – ще последва разследване, ще валят версии, изявления. Ще чуем уверения в професионализма на органите и организираността на престъпността. Журналистите ще се разтичат – едни ще покажат разплакани роднини, други ще разровят стари скандали, партийни принадлежности. После за цвят ще припомнят предишни подобни събития – в крайна сметка само преди 5 месеца като куче бе убит още един представител на местната власт. Още не знаем кой и защо застреля кметът на Елин Пелин Янко Янков. А вече покосиха следващия. Вероятно между двата инцидента няма връзка. Единствената връзка е отношението на обществото – или липсата на отношение.

А вие чухте ли изстрелите?!

А вие кога чухте новината – преглътнахте я със сутрешното кафе или дочухте коментарите в автобуса? Какво си помислихте? Как реагирахте? Казахте ли едно „Бог да прости!” или поне „Тю, язък за човека!” Или свихте рамене – нищо необичайно. Свикнахме им…

Страшно, но факт – свикнахме им – поредното показно убийство е просто следващ параграф в тъжната статистика. Нищо повече. Вече не чуваме изстрелите – поредният разстрел е просто епизод от новините. Нова серия в тъжният сериал наречен „българска действителност”. Дори не може вече да ни развълнува. Този филм сме го гледали. Поредното дежа вю. И досега никога не е победило доброто. Финала винаги е отворен и многозначителен. Публиката губи интерес. Става инертна и безкритична. Превключва на друг канал… Утешава се с някоя холивудска дъвка за мозъка и забравя за изстрелите. До следващото убийство, когато дори няма вече да си направи труда да разбере какво точно е станало. Понеже отдавна се е примирила, е „защо” никога няма да знае.

Мила

Остават само 11 дни до края на кампанията за избор на евродепутати. Колко от вас са решили за кого ще гласуват? Май на повечето хич не ви пука, че има избори. Според социолози, политолози и анализатори избирателната активност ще бъде ниска. И най – вероятно наистина ще бъде така. Сигурно, защото досега само някои от партиите показаха нещо смислено и интересно, което да накара „обикновения” избирател да отиде и да пусне гласа си за някоя от тях. Слагам „обикновения” в кавички, защото смятам, че това е погрешно определение, приписано на хората, които единствени могат да определят бъдещето на страната, на децата си, своето собствено, като отделят 10 минути от 525 600 минути годишно, с които разполагат ( 1 ден има 1440 мин., за 365 дни – 525 600 мин.). Много от тези хора дори не разбират колко са важни тези 10 минути за тях самите. Много от тях дори и не разбират, че

„наказателния вот”, който уж дават, наказва единствено тях самите

и никой друг. Правителство винаги ще бъде съставено, президент и премиер винаги ще бъдат избрани. Евродепутати също. Независимо дали Мария, Петър, Иван или който и да е друг ще отиде да гласува. Но днес, вече като пълноправни членове на ЕС, не е без значение дали ще ни представляват повече хора от левицата или повече от десницата. Не е без значение каква политика ще защитават. Не е без значение чии интереси ще защитават – дали собствените си или националните. Не искам да поставям всички под общ знаменател. В никакъв случай не мога да кажа, че всички от БСП са лоши или всички представители на дясното са добри. В никакъв случай няма да квалифицирам едните или другите. Единственото нещо, което се чудя през последната една седмица, е защо нещата в България стават все по-зле и по-зле. Защо политическия елит в България е корумпиран, защо съдебната ни система е зле, кой и защо позволи на хора като Румен Овчаров да стоят начело на държавата. Да кажа, че е виновен само Станишев, мисля, че няма да е справедливо. Защото тогава ще възникне въпросът, а кой позволи на Станишев да стане премиер. И търсейки отговор на тези на пръв поглед риторични въпроси стигам отново до основния проблем –

ОТКАЗЪТ НА ПО-ГОЛЯМАТА ЧАСТ ОТ БЪЛГАРИТЕ ДА УЧАСТВАТ АКТИВНО В УПРАВЛЕНИЕТО НА ТАЗИ ДЪРЖАВА. ДА УЧАСТВАТ АКТИВНО В ИЗБОРА НА ХОРА, КОИТО ДА ЗАЩИТАВАТ ИНТЕРЕСИТЕ ИМ, А НЕ ДА ГЛЕДАТ СОБСТВЕНИТЕ СИ.

Някои ще ме обвинят, че съм прекалено крайна, но това според мен е основната причина днес да ставаме свидетели на подобни подигравки с хората. То не беше „Топлофикация”, то не бяха еврофондове, то не бяха мистериозно изчезнали пари от наводненията, то не беше помощ от „Р.Овч.”, какво ли не беше вече. Колко още доказателства трябват, за да се разбере, че така повече не може. Че хората, които днес наричат себе си „ политически елит” и до преди година –две обещаваха да се справят с всички проблеми на българския народ, се оказаха неспособни да се справят с проблемите в собствените си партии. Дошло е времето всички да проумеят най-накрая, че действия им определят собствената им съдба. Затова трябва да отидат на не повече от 200 – 300 метра от дома си и да пуснат бюлетината с името на човека, които най- ясно е дефинирал проблеми им, с онзи, който има поне някаква идея за това как да ги разреши. С онзи, които знае как да го направи и защо го прави.

На 20 май ( неделя),

след като се събудите, облечете и пиете сутрешното си кафе си помислете дали сте доволни или не? Ако не сте – отидете и дайте гласа си за онзи, които мислите, че може да промени нещата, така че след година, на същия този ден, да пиете сутрешното си кафе доволни от нещата, които се случват около вас. А ако сте доволни – дайте гласа си за онзи, които знаете, че ще продължи да защитава вашия интерес и да прави вашата политика, за да не се получи така, че след година, пиейки сутрешното си кафе да сте на мястото на тези, които днес са недоволни.

Руми

Съзнавам, че материалът ще има доста малко общо с политиката. То няма и нужда да има след като е полунощ, когато пиша това.

Преди малко гледах „Шоуто” на Слави, което беше в малко странен формат. Затова и само „шоу” е в кавички. Интервю с… водещия. Няма да се спирам на здравословните проблеми на Слави. Дано се оправи човекът. Направи ми обаче впечатление историята на Яница, която той разказа. Кръгъл сирак от дом за деца без родителска грижа. На 16 години се разболява от тежка форма на рак. Налага се да и отрежат единия крак. Тя обаче получава разсейки в белия дроб и мозъка. Трагична история, но не това е толкова впечатляващото. По-важно е друго, което Слави каза. Тя нито веднъж не измърморила , нито веднъж не обвинила някого за проблемите си. Нито майка си, която я е изоставила, нито съдбата, нито никого. А когато Слави разбрал, че животът я напуска и предложил да я изпрати на пътешествие. Яница му отговорила така: „Не, искам само компютър, за да мога да работя и да съм ти полезна.”

Колко от нас са като Яница? Вероятно много се припознават, но всъщност са малко. Защото ние, хората обичаме да се оплакваме, обичаме да проклинаме съдбата, да ругаем някого, да сме разярени за нещо. Вместо да си зададем един простичък въпрос: „Какво правя аз, за да ми е по-добре на самия мен? Да съм по-полезен на останалите?” Свикнали сме да си живеем летаргичния живот без хъс, без чувства и да чакаме нещо да се случи. А когато това нещо не се случва, си имаме необходимия виновен. Когато ни се случи нещо гадно, отново си имаме виновни. И така се вживяваме в ролята на жертви, за да изкупим собствените си грехове и пропуснатите шансове да направим нещо със себе си.

Сега за малкото общо с политиката. Свикнали сме да обвиняваме политиците за всичко, което ни се случва. Защото е по-лесно да получаваш на готово. Някой да се грижи за теб. А замисляме ли се, колко по-добре би ни било, ако се опитаме да разчитаме първо повече от себе си, а после да очакваме от останалите. Пък ставало то въпрос за политици, лекари, спортисти или който ни е потребен в момента. Да, политиците у нас са в болшинството си „маскари”. Но е крайно време да се научим, че личният просперитетът е нещо, което зависи предимно от нас самите. Ако в понеделник идем на работа и дадем 110 % от себе си без да ни интересува дали ще получим повече пари за „извънредния” труд, ако изкараме от речника си фрази от рода „Тези дали ше ни оправят?” смятам, че ще сме по-щастливи.

Яница вече не е между нас. Тя беше специална, защото въпреки положението си не искаше да я „оправят”, а самата тя да помага. Няма нужда да правим подвизи, те не са за всеки. Но нищо не ни пречи да сме по-целеустремени, независими, а защо не и по-добри хора.

Иво

Словосъчетанието „административна реформа” е много познато клише, което се използва във всички предизборни програми и обещания като необходимост. В т. нар. „Програмата за европейска интеграция, икономически растеж и социална отговорност” на сегашния кабинет бе заложено: „Правителството ще предприеме всички мерки за формиране на по-малобройна, но по-високо квалифицирана администрация и по-добре заплатени служители в бюджетните организации.” Като гарнитура министърът на държавната администрация Николай Василев обеща съкращение на администрацията с 10 % през 2006 г.
От всички тези обещания смело се изпълнява само едното – заплатите на чиновниците се увеличават. През седмицата вестник „Монитор” излезе със заглавие: „Нови заплати само за бюрократи”. В същия този вестник бяха публикувани и средните заплати на администрацията към министерствата в момента. Според медията най-високи са заплатите в Министерството на земеделието и горите – средно 594 лв. месечно, а най-ниски в Министерство на образованието – средно 370 лв. Ако приемем, че средната заплата у нас е около 360 лв. в момента, както твърдят някои институти, то заплатите не изглеждат толкова големи. В голямата си част става въпрос за образовани хора, които заслужават подобаващи възнаграждения. Проблемът е колко хора получават тези заплати? Според изданието бюрократите у нас са точно 105 080 души. Още повече, за да се получи това число са извадени служителите на бюджетна издръжка като лекари, учители, военни, полицаи, както и хората от областните и общинските администрации. По данни на Министерството на държавната администрация 88 941 души са заели такива постове, като в това число влиза общинската и областната администрация. Също според тях през 2006 г. са били съкратени 3394 души, което е по-малко от 4% вместо обещаните 10%.
Разбира се, проблемът не е само в числеността на бюрократите. Но практиката е показала, че раздутата администрация по-трудно успява са е в услуга на гражданите и бизнеса. Относно гражданите, няма как по-голямата численост на администраторите да е им е от полза. Няма как широко афишираната програма за въвеждане на услуги „на едно гише” да се проведе, когато в дадена канцелария има примерно три лелки, първата от които ти издава документа, работата на втората е да го подаде на третата, която да го подпечата. А те са там и трите, само защото трябва да са на работа и да получават заплата от нашите данъци. Е, ако все пак са успели да ги научат на елементарно ползване на компютър и трите, ти си късметлия. Голямата по численост администрация отблъсква инвеститорите най-малко поради две причини. Първата е същата, която пречи на гражданите – прекалената тромавост на процедурите. Втората причина е във връзката между ниските данъци и парите, които се отделят от Държавния бюджет за издръжка на административния апарат. Когато се заделят големи суми от Бюджета за каквото и да е, намаляването размера на данъците става трудно осъществимо. След установяването на демократичните принципи на управление и функционираща пазарна икономика, най-важното условие да се привлекат чужди инвестиции е данъците да са ниски. Ирландия постигна своето „икономическо чудо” точно с ниски данъци като държавна политика. Ето какво е казал Чарли Макрийви, Европейски комисар за вътрешен пазар и услуги на 9 февруари 2007 г. на конференция на Ирландския данъчен институт: “А големите правителства предизвикват презрението на данъкоплатците тъй като нивата на инвестициите спадат, има отлив на капитали, работните места намаляват, плащането на данъци намалява и расте сивата икономика.”. И още: „Но за ограничаването на бюрокрацията съществуват хиляди извинения и затова без наличие на решимост и воля, както и обща промяна в мисленето на хората няма шанс за реформа.”.
Министър Василев вместо да се оправдава като ученичка защо планираното съкращение не се е случило, е необходимо да се заеме с останалите министри и да го проведат. Защото докато на всеки 100 души един е чиновник е невъзможно да се състои истинската реформа на администрацията – а именно тя да стане експертна. Да започне разработването на политики, вместо бюрократите да мислят какви санкции да наложат на хората и . Но няма как да стане експертна тя, докато назначенията са в голямата си част политически. Вероятно всеки от нас ще посочи пример за назначение в своя град от типа „този е от нашите”. Тази практика се засили особено много след възприетата от правителството формула 8-5-3 за разпределение на постовете както в управлението, така и в администрацията. Самият факт, че министър Стефан Данаилов направи скандал с изявлението, че формулата не работела в Кърджали е доказателство, е доказателство за продължаването на тази практика в централната и местната администрация. На обществото продължават да служат червени, жълти, лилави, останали от едно време малко сини. Вместо бюрократите да са просто „професионалисти”.
Така че да ни обясняват колко е необходим административен апарат с такава численост, толкова много агенции, отдели, служби, не е необходимо. Както казва еврокомисарят, извинение винаги ще се намери. Но щом една Нова Зеландия може да съкрати администрацията си с 60% от 1984 до 1995 г., значи можем и ние. Стига управляващите да го пожелаят. За да не продължава „административна реформа” да е само едно добро пожелание.

През есента на изминалата 2006 г. излезе последният мониторингов доклад на Европейската комисия, който препоръча приемането на България в структурите на ЕС още от началото на тази година. Нещо повече, не ни бяха наложени предпазните клаузи, с които от Брюксел ни плашеха. Беше обявено обаче, че периодично ще излизат доклади и след присъединяването и при необходимост въпросните санкции ще бъдат въведени. Най-сериозни бяха проблемите по главата от предприсъединителните преговори „Правосъдие и вътрешен ред”, а с това и опасността този сектор да остане „извън” Европейския съюз.
Какъв е резултатът от неуморната работа на управляващите за „наваксване на изоставането”, както самите те обичат да се изразяват? Престъпниците са си на свобода, корумпираните чиновници и политици са си на все същите постове. За капак по улиците започнаха да стрелят и по обикновените хора, макар че дълго време се създаваше впечатлението, че случайният минувач е недосегаем за мафиотския куршум. Едва ли не обществото и престъпниците живеят в два паралелни свята и куршумът като бъде изстрелян преминава през тялото на нищо не подозиращия минувач, оставяйки и го невредим, но след това се забива смъртоносно в набелязаната мишена. Да, ама не! В понеделник в Бургас се разигра див уестърн, при който пострадаха двама невинни души. Стана ясно (за кой ли път), че участниците в престрелката са „криминално проявени лица”. Ами като са такива, какво правят в центъра на Бургас вместо в бургаския затвор?
Може би е съвпадение, че малко преди потресаващия случай е бил задържан известния бургаски бандит Митьо Очите. Намерили доказателството, с което имали основание да го приберат. „Най-после го пипнахме”, казаха отговорните. Не, не сте го пипнали докато българският народ не види ефективна присъда! Защото от такива „пипвания” вече глава ни боли! Дори да предположим, че двете събития да не са свързани помежду си, става въпрос за един и същ принцип. Като вкараш „едрите риби” на топло и по-дребните ще ги е страх да се гърмят по улиците. А когато вкарат някого от „известните” в затвора или поне за дълго време в ареста, навън остават още стотици, които са по веригата. Примерно, братята Маргини. Човек остава с впечатлението, че двама са вършили цялата престъпна дейност сами. А тук става въпрос за бизнес от такива мащабни дела, които само Господ би могъл да свърши сам. (С извинение за богохулството преди Великден)
Може би управляващата коалиция се е заела по-сериозно с другия наболял проблем – корупцията? Сигурно е така, постоянно четем и слушаме за невероятните удари на полицията, защото се дискутират широко по медиите. Единият ден заловили данъчна инспекторка с 300 лв. подкуп, на следващия лекар от „Пирогов” с 500 лв. Разиграват се страхотни скандали, „лицата по случая” гостуват в сутрешните блокове, перчат се. Е, и на Вальо Топлото не му е лесно, но той е изключението, което потвърждава правилото. Само че от Европейската комисия изрично казаха, че искат борба с корупцията по ВИСОКИТЕ ЕТАЖИ! А не кокошкарски истории, които служат за пълнене на отчетните доклади с някакви цифри в стил „Преди 10-ти ноември”.
Досега номерът пред еврочиновниците минаваше и те си затваряха очите по чисто политически причини. На фона на процесите, случващи се в самия ЕС България трябваше да бъде приета на 01.01.2007 г. и то без предпазни клаузи. За да не възникне дебатът, трябва ли да ни приемат изобщо? Чиновниците от ЕС ни приличаха на онези учители, които както и да се представиш ще ти пишат висока оценка или поне ще те изпитат следващия път. Сега обаче всички санкции могат да се стоварят върху нас. Първите глоби заради неизпълнение на обещаното по програма САПАРД са на лице. Така че нищо чудно през месец юни да ни наложат мерки заради бездействието. Интересно е тогава министър Петков какви обяснения ще дава и дали ще се държи толкова арогантно. Дано не му се наложи да го прави, но този път май се задава голямата секира…

В днешния брой на вестник „Труд” беше поместена статия, предвставяща класация на страните по готовност да участват и извличат ползи от развитието на информационните и комуникационни технологии. Класацията е изготвена на база доклад на Световния икономически форум (СИФ) чрез специален индекс. Той включва 3 компонента – средата, която дадена държава осигурява за технологиите; подготвеността на гражданите, бизнеса, правителството; степента за използване на технологиите за подобряване на живота.
Според авторите България заема 72-о място от 122 включени страни. Че сме на последно място от включените в анализа страни-членкки на ЕС не е изненада. Другите „изоставащи” са Полша (58-о), Румъния (55-то) и Гърция (48-о). Ние се състезаваме с Азербайджан (71-во). Освен бившата съветска република пред България в подредбата са Тринидад и Тобаго и Ботсвана. Който е гледал филма „Боговете сигурно са полудели” се е уверил в технологичния напредък на африканската страна. Там измислиха уред, чрез който отпадъците на органичната система на човека изчезват за секунди, а с това и неприятнта миризма. Така се подобрява качеството на живота – третият компонент от индекса на СИФ. Този уред е добрата стара лопата. Едното негърче клекна, за да си свърши работата, а другото му подложи „чудото на технологията” и когато изхождащият се погледна надолу, изходеното го нямаше.
Сега сериозно. Години наред у нас се раздуват като балони някакви нови информационни, комуникационни и какви ли не още технологични стратегии. Проекти, за които някой прибира пари. А резултатът се вижда в оценките на международните организации. Веднъж завинаги трябва да решим – Ще инвестираме ли в технологии или ще се пробваме да произвеждаме банани вместо Тринидад и Тобаго.
Преди няколко месеца в предаването ви показахме на какъв хал е българското електронно правителство. От екипа имаме мотивация да работим и по по-голямата тема – развитието на технологиите у нас изобщо. Ще се радваме на всякакви идеи и предложения от ваша страна!